20. Ден

Излязох да обядвам, защото не ми се получаваше опита да не мисля за обяд. Взех храна, която знаех, че вероятно няма да одобрят с цел да ям една идея по-различно нещо от пица и бурито. Настаних се на маса отвън при силен вятър и студено време. Студът помага на префронталния ми кортекс да стои в полу-будно състояние и не позволява на имагинерната ми страна да вземе превес. Хапнах на бързо и оставих достатъчно време да допия изстиналото ми кафе. Може би щеше да помогне да се разсея ако колегите, които се появиха като ято сбирщина от отдели бяха се настанили до мен. Макар че съм пренаситена от специалност, някак си ме жегна че избраха съседната маса. Такива дребни незначителни неща влиаят изключително съсипващо на психологичното ми състояние, особено, когато съм в такъв момент. Днес е от дните, я които искам да си изрева очите. Да кажа на всеки всичко, което премълчавам от емпатични или общо културно социални съображения. Искам да избуха в гняв и да приключа живота на всичко де що мърда. Но това е една вътрешна представа за паралелен свят, който няма да се случи, заради последствия за които не ми се отговаря. Затова седя тук, почивам и се старая да не рухна когато някой ме пита как съм. Не съм добре. Ще го отдам на предменструален синдром. И някой ден хормоните, хората, свръхсензитивността ми и емпатията ми, няма да ме бухват толкова. Но това ще бъде в някой друг ден.