Дневникът на един добре прикрит шизофреник

 Преоткривам промяната в настроенията си всеки ден и всяка минута. А колкото повече време живея със себе си, толкова повече от тях виждам и съзнавам.  Утре е денят, в който стават 2 години от както решихме с моя човек, че ще сме хората един за друг. И утре е денят, в който официално ще обявим, че си обещаваме да пазим един друг за много по-дълго време. Решихме да се сгодим, сякаш на шега. А с всеки ден премисляйки това ни решение, ставам все по-щастлива от решението да пристъпим една крачка напред. Сякаш пречупвам развитието в застой и живота продължава. Сякаш вечно затворени врати се отварят и сме готови да погледнем към светлина.  20 години живея в своят собствен мрак и светлината звучи облекчаващо. Смятам, че съм готова да сменя мрак и отчаяни опити за вдишване за светлина и свеж въздух. Мисълта, че има човек когото обожавам и той е склонен да си прекара живота с мен е доста позитивна. И макар поквареният ми мозък да се опитва всякак да всява съмнение в светлото ми бъд...

Кипя. Вълни от енергия заливат мозъчните ми клетки и карат стоенето на място да се усеща като нещо не особено естествено.  Който ме познава добре, знае че въпреки активните ми изблици за движение понякога, обикновено след работен ден просто се прибирам и изключвам тялото си. Лягам с телефон или книга в ръка и просто заспивам духом. Не искам да се занимавам с никой и нищо, и всяка малка изникваща задачка ми докарва невероятно раздразнение.  Вчера след интензивен работен ден реших да изляза с приятелка. Вечеряхме и след това успях да накарам тайфата да се приберем пеша. Откривам изключително удоволствие в ходенето пеша нощно време този сезон. Има нещо, което ми носи спокойствие на ума в този тип разходки.  Опитвам се да разбера каква е причината за тези ми внезапно изблици на енергия и настроение, различно от раздразнение и тъга. Тя тъгата си е там, заради постоянното оувъртинкване за неща, над които нямам контрол. И все пак не успява да надделее поривите ми за добро вътреш...

Едва сега започвам да разбирам. Имам нужда от хора в живота си, с които да анализирам ситуации. Оказва се, че нуждата ми от социални контакти си проличава в моментите, в които не мога да застана на едно място. Наричам това вид хиперактивност.  Последните дни имам неописуемо желание да се движа. Два почивни дни прекарах в ходене пеша до центъра и обратно в дъжд и студ. Едната вечер имах супер странни сънища в които не спирах да тичам, опитвайки се да избегна констатации, които мозъкът ми се опитваше да направи. Изглежда, че физическата ми активност се повишава, когато изпитвам някакъв тип притеснение. Обърканите ми мисли водят до желание да изтощя тялото си, а то сякаш генерира все повече енергия.  Няколко разговора по-късно, с мнения валидирани от хора, които смятам за бестита, схващам че отклонението в мислите ми е невалидно самообвинение породено от оувъртинк. Оувъртинк породен от страх да не изгубят това което има истинско значение за мен.  Свързвам създаването на нови...

Понякога не е нужно да има тригер, за да мозъкът ти да се опита да те предаде с генериране на малко повече ендорфин.  Винаги съм смятала, че лесно боря зависимости. Понякога с малко повече напън и алкохол, понякога с типичното откъсване от реалността.  Този път обаче откъсването от реалността за един съвсем кратък миг ми изигра лоша шега и организмът ми търси ендорфин в очите на хора, вместо в собственото ми аз. Нещо изключително неприсъщо за интровертната ми личност. Изключително глупав Краш в системата, който се опитва да взема съня ми.  Тази нощ тичах. Сънят беше изключително реалистичен, породен от съмнения в собствената ми преценка и филмиране от книга, която чета. Фантастична нотка примесена с реалност, която отричам.  Имах нужда да изляза от себе си и за това направих една разходка със слушалки в ушите. Не искам да слушам мислите си. Премислям дали да издам своята мозъчна смърт, за която малко се изпуснах вече веднъж и за пръв път не знаех как да отговоря. Губ...