13. Истинско

-
Понякога не е нужно да има тригер, за да мозъкът ти да се опита да те предаде с генериране на малко повече ендорфин. 
Винаги съм смятала, че лесно боря зависимости. Понякога с малко повече напън и алкохол, понякога с типичното откъсване от реалността. 
Този път обаче откъсването от реалността за един съвсем кратък миг ми изигра лоша шега и организмът ми търси ендорфин в очите на хора, вместо в собственото ми аз. Нещо изключително неприсъщо за интровертната ми личност. Изключително глупав Краш в системата, който се опитва да взема съня ми. 
Тази нощ тичах. Сънят беше изключително реалистичен, породен от съмнения в собствената ми преценка и филмиране от книга, която чета. Фантастична нотка примесена с реалност, която отричам. 
Имах нужда да изляза от себе си и за това направих една разходка със слушалки в ушите. Не искам да слушам мислите си. Премислям дали да издам своята мозъчна смърт, за която малко се изпуснах вече веднъж и за пръв път не знаех как да отговоря. Губя се в собствените си разсъждения. Заради някаква си капка ендорфин. Мислено се връщам в ученическите си години, когато се чудех как да заговоря съученичка и да я поканя на кафе, защото виждах потенциал за добро приятелство там. И бях познала, имахме дълги години супер приятелство преди тя да роди. Тогава приоритетите ни се смениха и всичко се промени. Както става в живота. Сега съм на кръстопът. Достатъчно силна ли съм да създам приятелство, което ще приключи извън обстановката в която заедно водим борба. Навън няма да е същото. Навън сме чужди хора, без общи теми. Има ли смисъл. И защо изпитвам щастие, когато този човек е наоколо. Наистина ли е толкова важен за мен. Не искам да ме разберат погрешно, и все пак се чувствам виновна заради това че се дрогирам с ендорфини, генериран при една дума със смислен човек. Мозъкът ми ме предава, а разумът не ме спасява....

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

9. От онези нощи

-
 Ден като ден, нощ като нощ. Поредна и със сигурност не е последна. Човек колкото и щастлив да бъде, демоните от миналото витаят в главата му и не изпускат нито един шанс да се покажат. Гузната съвест винаги се завръща, когато не я искаш. Чувствам се сякаш оставих децата, които никога не съм имала. Бягайки от отговорност се опитвам да живея щастливо. Предвид това, че никога не съм се чувствала толкова щастлива, само спомага да се чувствам още по виновна. Защо ми е толкова трудно. Искам да загубя памет и да знам само това, което става от сега нататък. Само дето тогава най-вероятно няма да бъда аз, каквато съм сега. Картинката беше цветна. Стъпвахме от високо и се чуваше странен шляпащ звук. Сякаш ботушите ни бяха пълни с кал. Не беше полет, но не беше и падане. Просто подскачахме и се издигахме твърде високо, след което плавно се спускахме, стъпвайки по земята. Сякаш поемахме по пътека, която не съществува за другите, витаехме за кратко в облаците и след това се завръщахме на земята...
Прочетете още

12.Съмнение

-
Безсънни нощи, породени от въпроси, чиито отговори би трябвало да са очевидни, но уви... Ревността е сляп прилеп, събуждащ се нощем, хапващ от ума малки парченца, с малки краченца - сиреч насекоми.  Начина, по който работи един мозък, няма нищо общо с начина на работа на друг. Затова понякога, лично аз поне, нямам представа, как може един мозък да помисли нещо, което моят мозък не е предполагал възможно за мислене. Въпросът за отношенията с други индивиди от противоположния пол, винаги е пораждал в мен омраза, към хората които задават въпроса. Вътрешно чувство, което ми е насадено поради редица причини, благодарение на редица кофти преживявания.  Този път не беше така. Просто се изненадах, тъй като беше неочаквано. Но логически погледнато, въпросът беше зададен правилно, тъй като индивида към който се отнасяше реагира странно понякога. За мен няма значение, защото не смятам себе си за адекватен пример на човешкото съсловие и поради този факт странните реакции на други индивиди...
Прочетете още

15. Разговори

-
Едва сега започвам да разбирам. Имам нужда от хора в живота си, с които да анализирам ситуации. Оказва се, че нуждата ми от социални контакти си проличава в моментите, в които не мога да застана на едно място. Наричам това вид хиперактивност.  Последните дни имам неописуемо желание да се движа. Два почивни дни прекарах в ходене пеша до центъра и обратно в дъжд и студ. Едната вечер имах супер странни сънища в които не спирах да тичам, опитвайки се да избегна констатации, които мозъкът ми се опитваше да направи. Изглежда, че физическата ми активност се повишава, когато изпитвам някакъв тип притеснение. Обърканите ми мисли водят до желание да изтощя тялото си, а то сякаш генерира все повече енергия.  Няколко разговора по-късно, с мнения валидирани от хора, които смятам за бестита, схващам че отклонението в мислите ми е невалидно самообвинение породено от оувъртинк. Оувъртинк породен от страх да не изгубят това което има истинско значение за мен.  Свързвам създаването на нови...
Прочетете още