Дневникът на един добре прикрит шизофреник

 Понякога се случва да се събудя отпочинала, наспала се, жизнена. Различна от това, което се случва всеки ден в продължение на толкова години, които отдавна спрях да броя. И макар, че съм грипозна и тялото ми бори някакъв широко разпространен вирус, енергията беше в повече от това с което мозъка ми е свикнал да разполага. Такъв ден беше вчера. Един ден, в който си позволих бавен старт на деня. Събудих се около 10. Станах, пих чаша вода и си направих кафе. Както всеки ден се върнах с кафето в леглото, подпрях го в скута си и взех телефона за да се ъпдейтна с малко брейнрот. Писах на колегата, който претърпя кофти операция, да го проверя как я кара. Писах с другия колега, който имам за уърк бести за някакви работни неволи, с които се сблъсква. Писах на двете ми най-добри приятелки от детството, за да проверя и те как я карат. Чувствах нужда от социална активност, но не от този тип в която се налага да излизаш.  Прекарах деня си до към 12 в седяща поза, на топличко под завивките....

Всички водим борби. Със себе си, с дребни физически болки, които игнорираме. С живота.  Има моменти, в които се смятаме за най-силните. Казваме си, че само още един ден стискане на зъби и ще премине. Поредния ден на болка. Поредната психологическа травма. Защото нали именно времето лекува най-добре.  Като едни истински балканци сме възпитани да не хленчим и да не се оплакваме. Забавното, в случая е, че си позволяваме да хленчим и да се оплакваме само в случай, че нещото за което наддаваме глас, не фигурира в главите ни като нещо важно. Не обръщаме внимание на собствените си тела и техните сигнали. Би било слабост, да идем на лекар за нещо незначително. Но можем да се оплачем от ситуация, която ни е подразнила. Това си е нещо напълно нормално.  А идва един момент, в който месните костюми, които носим ни предават. Поддава някой амортисьор. Приболва някоя жилка. Усещане кога ще вали. И някак всичко това не е важно. То няма значение, защото това е живота. Болка и амортизация....

 Понякога се чувствам изкючително тъпа. Изключително виновна. Изключително нерелевантна. Изключително неадекватна.  Мога да продължа с "изключителните" си чувства, но усещам, че няма никакъв смисъл да се само гаслайтвам към положение, в което ще се чувствам още по-смотано.  Заради факта, че все пак има някакъв разум в главата ми, се опитвам да оправдая всички покрай мен. Било то техни действия, бездействия или пък думи. Знам, че често хората не използват разума си правилно и правят и казват неща импулсивно, с цел да изпуснат собствената си пара. Напълно в реда на нещата е. Не мога да проумея само, защо когато знам това - аз все пак се чувствам лично обидена и нападната... Защо хората трябва да болят? Не може ли да бъде по-лесно? Глупаво е и абсурдно, но така се чувствам в този момент. Може би повече разочарована, което ме прави повече тъжна.  Дали проблема е в изключителното ми емпатично чувство към хора, които ми се струват смислени или е адхедонията, която живее в ...

Все повече раз подред Чакам като слънчоглед  Всяка мисъл всеки ред Води, води води към теб... Имам весели и тъжни дни. Дори веселите са в по-голямата си част тъжни. Празнота и някакво апатично спокойствие са главните виновници за необяснимата ми тъга. Тъгувам по не изживяно минало и едно спокойно детство, което е спокойно само в спомените ми.  Без значение тъжно или весело ми е в даден момент, музиката е нещо, което задължава дълбоко в мозъка ми и прави всичките ми мисли по от това което чувствам в момента. Тази седмица съм забила на песен която открих лятото и я слушам постоянно, докато ми омръзне.  С нея ми е весело и същевременно тъжно. Не ми навява спомени за хора, какъвто имам от почти всяка друга песен.  Имам енергия когато слушам и искам да скоча и да затанцувам или да се затичам безцелно на където ми видят очите. В тежък момент съм и имам нужда от такива песни, които да отвличат вниманието ми.  Остават ми 2 часа и половина от работния ден. Днес е сравнит...

 Осъзнавам, че този блог се превръща в личния ми дневник. Винаги съм имала нужда от място, на което да пиша своеволията и мисловните си издихания. Помага ми да осъзнавам себе си и заобикалящият ме свят. Не винаги разбирам какво искам да кажа, но поне изливам синтезиран бълвоч. Какъв е шансът някой да попадне на тези ми думи - нищожен. Смятам да запазя тенденцията, тази година да пиша за себе си, за средата си, за всяка малка капка, която прави денят ми пълен. Лутането между историята за Ди и пътешествието й в миналото, и моите ежедневни опити да отнеса мозъка си на различно място от реалното - това, което виждам пред мен приключи. Ди ще остане някъде там, като част от минал незавършен проект. Един от многото. А мястото тук ще бъде място за мислите ми, които не успявам да изрека на глас. Борбата с мен. 

Rage is a quiet thing...  Днес се блъскам от една греда в друга.  Денят започна бавно и неестествено позитивно. Игнорирайки успешно заобикалящия ме хаос, си направих кафе и седнах да поиграя. Чувствам, че изоставам и ме е страх да не съм лош играч. Абсурдно, но факт.  Успях да мина първия трйл и една мудна мисия, в която се почувствах значима. Другите играчи умираха, а аз удържах фронта. Всичко е прекрасно до тук.  Тръгнах по-рано за работа, предвиждайки трафик, факта че трябва да тегля пари и трябва да взема храна за котките. Излязох близо час по-рано. След като нямаше къде да спра по-близо, спрях зад мола, с идеята, че поне има сравнително близък банкомат. Оказа се, че не работи. Заваля дъжд и разходката до следващия банкомат беше нещо средно между романтика и кални бани. Успях да изтегля пари след 10 мин лутане. След това се запътих до близкото зоохоби за храната. Пред мен една симпатична дама прекара 20 минути в избиране на цвят на опашката на новата си рибка, ко...

Станах с нежелание. Както всеки друг път, в който не успявах да наглася майндсета си за това, че хората излизат по тъмно за първа смяна.  Нощта беше от онези гадно нощи, в които се будиш в 3:17 заради тъпа пулсираща болка в двата си Долни крайника. Болка от преумора от предишен ден или от застояване в деня преди това. На фона на болката от дните на изчистване на организъм от женската част на несъздаден живот, тази билка в краката беше по скоро дразнеща.  Реших за редно да изпия чаша вода, което налагаше претъркаляне през леглото, намиране на място за стъпване на пода - по възможност по-безшумно, за да не събудя половинката, последвало с нескопосано изпълнение по акробатика, след като улучих табуретката вместо пода.  Добрах се до кухнята, взех чаша миришеща на шкаф, изплакнах и налях с нечовешки усилия вода. Бутона на помпата решава, че няма да я включи точно в тези прекрасни моменти, в които се опитваш да не се разсъниш повече от това.  Върнах се на топло и приятно д...

Какво се случва с мозъка на един индивид, когато преживява рецидивираща травма? Живяла съм едни 12 години, в компанията на индивид, който ме приемаше за своя собственост. Това е нанесло определени травми, чиито белези все още отекват в главата ми, макар усърдно да се правя, че не помня.  Днес за втори път преживявам нещо, което смятах, че не е възможно.  Мини паник атака породена от незнанието и неговоренето.  Ще изчакам да премине. 

Излязох да обядвам, защото не ми се получаваше опита да не мисля за обяд. Взех храна, която знаех, че вероятно няма да одобрят с цел да ям една идея по-различно нещо от пица и бурито. Настаних се на маса отвън при силен вятър и студено време. Студът помага на префронталния ми кортекс да стои в полу-будно състояние и не позволява на имагинерната ми страна да вземе превес. Хапнах на бързо и оставих достатъчно време да допия изстиналото ми кафе. Може би щеше да помогне да се разсея ако колегите, които се появиха като ято сбирщина от отдели бяха се настанили до мен. Макар че съм пренаситена от специалност, някак си ме жегна че избраха съседната маса. Такива дребни незначителни неща влиаят изключително съсипващо на психологичното ми състояние, особено, когато съм в такъв момент. Днес е от дните, я които искам да си изрева очите. Да кажа на всеки всичко, което премълчавам от емпатични или общо културно социални съображения. Искам да избуха в гняв и да приключа живота на всичко де що мърда. Н...

На плота имаше фин памук, педя дълъг, простиращ се между стойката с буркани за подправки и бурканче фъстъчено масло. Появил се бе последните 3-4 часа, докато гледаме Stranger things. Мога да се закълна, че преди това го нямаше, тъй като ползвах някои от подправките от стойката. Между двата предмета имаше тетрадка, в която записваме резултатите от дарц, а върху нея имуностимуланта ми. Усетих, че носа започва да ми се запушва и общото ми състояние да заприличва на нещо като старт на настинка. Затова реших, че е хубаво да се подкрепя в сезона на гриповете.  Понечих да взема блистера с хапчета, но когато ръката ми усети съпротива и оплитане в гъстата паяжина се стреснах. Имам остатъчна фобия от осмокраки, останала от детските години. Не ги харесвам. След няколко вика към половинката, които не бяха чути, се въоръжих със смелост и лека по лека разделих предметите, така че да се разкъса плътния памук между тях. С два пръста, сякаш хващам чуплива бомба издърпах блистера и го обърнах за бър...

Понякога, когато хората около теб не се чувстват ок, смятам това за нещо по моя вина. Самообвинявам се, че не съм способна да им помогна. Само, че това е изключително егоистично от моя страна. Смятам, че мога да манипулирам умовете им, за да могат те да се чувстват по-добре и когато не успея се чувствам виновна, защото не съм успяла да им предам моята идея за това как трябва да се чувстват, за да аз да се чувствам по-добре около тях.  Това обаче не е валидно. Не съм длъжна да успея да ги накарам да мислят по друг начин, даже напротив длъжна съм да приема състоянието им и да оставя място, в което те да имат време за собствените си мисли. Време да преборят собствените си битки. Не мога да въздействам на всеки, защото нещо не ми допада или ми разваля вайба.  Същото е като както осъзнавам собствените си грешки, настроения и избори и трябва сама да реша кое как да се случи.  Това, че имам висока емоционална интелигентност не помага пряко. Разбирам как се чувствам, разбирам защ...