27. Геройство

Всички водим борби. Със себе си, с дребни физически болки, които игнорираме. С живота. 

Има моменти, в които се смятаме за най-силните. Казваме си, че само още един ден стискане на зъби и ще премине. Поредния ден на болка. Поредната психологическа травма. Защото нали именно времето лекува най-добре. 

Като едни истински балканци сме възпитани да не хленчим и да не се оплакваме. Забавното, в случая е, че си позволяваме да хленчим и да се оплакваме само в случай, че нещото за което наддаваме глас, не фигурира в главите ни като нещо важно. Не обръщаме внимание на собствените си тела и техните сигнали. Би било слабост, да идем на лекар за нещо незначително. Но можем да се оплачем от ситуация, която ни е подразнила. Това си е нещо напълно нормално. 

А идва един момент, в който месните костюми, които носим ни предават. Поддава някой амортисьор. Приболва някоя жилка. Усещане кога ще вали. И някак всичко това не е важно. То няма значение, защото това е живота. Болка и амортизация. И сме наясно, че с времето става все повече болка и все повече амортизация. В реда на нещата е. 

Играем руска ролетка със самите себе си, игнорирайки важни сигнали. Чакаме да стане твърде късно, за да не се окаже, че преиграваме. 

Имаше един филм, в който Антъни Хопкинс обясняваше на други хора, как в гората по-големият процент хора умират от срам. Буквално и преносно. Не вземат мерки и не предприемат действия за да се спасят, защото не са сигурни от необходимостта на тези действия. И така, за да не се изложат пред други хора, пък и пред самите себе си, те оставят проблеми, които могат да бъдат решени - да се натрупат и да доведат до пагубен край. 

Така сме устроени и така сме възпитани.

От страх да не изглеждаме глупави, носим кръста и болката си, докато не стане твърде късно. С повече късмет губим някой орган, без който е възможно да се живее. С по-малко късмет, няма никой наоколо, когато дойде ужасния момент и губим живота си.